На 4 май 2013 г. имах сън, какъвто никога през живота си дотогава не бях сънувал. В същността си сънят разкриваше сблъсъка между търсещите свобода в Христос и религиозния дух, с присъщите му системи.
Д-р Питър Вагнер казваше: „Ако искаш бързо да отегчиш публиката, опитай се да ѝ разкажеш сънищата си“.
Мисля, че по принцип това е вярно 🙂
Успокоението ми е, че обикновено не сънувам много, нито пък съм от хората, които непременно разказват сънищата си. Надявам се този случай да е изключение и да бъде възприет с пророческото си значение.
Чувствам, че от 2013 година насам Бог ме пречиства от закваската на религиозната система. Въпреки че никога не съм считал себе си за част от нея, все пак съм работил в нейната сфера на влияние и съм създавал взаимоотношения с хора и групи, силно свързани с тази система.
Чувствам, че Бог подготвя истинското Си Тяло за време на тежко изпитание.
Той има нужда от хора, които няма да трепнат, щом знаят кои са в Него и какво е призванието им. Изглежда наближава време на голямо разединение и същевременно голямо централизиране. Старите форми на историческата църква-институция се разпадат. Обществото изглежда разединено както никога досега. Всичко това ще остави у големи групи хора чувство на изолираност и страх. Светският и религиозният дух ще се опитват да се възползват от това чувство на разединение и ще предложат нови форми на централизация – фалшив заместител на истинското обединение с Бога, под властта на Бога.
Въпреки това, истинското единство съществува според модела на семейството. Семейството е основата на Божието цивилизоване на земния живот. Тялото Христово е предопределено да бъде семейство от семейства.
Хората правят удивителни неща в името на Бога. Правят и ужасни неща в Негово име. За жалост, религиозният дух кара хората да предприемат и такива действия, които нямат нищо общо с Бога.
Този сън може да покаже и на други, както показа на мен, до каква степен религиозният дух желае да контролира всичко. Някои хора са движени от този дух без да го осъзнават. Онези на най-високо ниво вероятно знаят, че нещо не е наред, но са твърде заблудени, за да го видят. А има и хора, които са здраво вклинени в религиозната система и твърдят, че служат на Бога. Парадоксът е, че може би понякога са употребявани от Бога, а понякога от религиозния дух. Никой не е застрахован да не бъде измамен и използван в схемите на Сатана, най-вече употребявайки религиозния дух, език, култура и система като цяло.
Според мен това, което ясно разделя истинското от фалшовото, е духът на скромност, свобода и готовност да понесеш болката от Божията благодат, без да придобиеш манталитет на жертва.
Духът на свобода е буквално кислородът, в който обитава нашият Бог.
Където е Божият Дух, там е свобода!
Религиозният дух търси и се опитва да задуши всяка форма на Божия живот и свобода, които са неделими.
Ще го кажа пак: животът и свободата са неделими!
Сега ми позволете да споделя с вас някои от бисерите, които Исус бе така добър да сподели с мен.
По времето, когато сънувах този сън, през май 2013г., го казах само на петима души – съпругата ми и четирима приятели, изпитани в пророческото. Все още не беше дошъл момента да го оповестя пред широката публика. Имам чувството, че точният момент това да се случи е сега, през 2017 година.
Вярно, религиозният дух ме преследва още от деня, в който взех решение да служа на Бога през далечната 1989г., но атаката стана невъобразима през последните 4 години, откакто ми беше даден този сън. Сякаш тепърва ще се разгръща и е възможно същият дух да е бил освободен в широк мащаб срещу всички реформатори, служенията, които те водят, и срещу хората, с които те си сътрудничат.
Моят отговор на този дух и системата, която той използва за своите цели, е казаното от Уинстън Чърчил в прочутата му реч пред британската Камара на общините на 4 юни 1940г.: „Никога няма да се предадем“!
ПЪРВИ СЪН
Беше много различен вид сън. Сън в съня, който ще се опитам да разкажа тук.
В първия сън, който беше много кратък, бях на някакво приятелско събитие и някой ми предложи нещо за ядене. Всъщност бяха приготвили хапка от това ястие и изглеждаха твърде настоятелни, което ми се стори подозрително. Зачудих се дали нямаше нещо в храната, която ми даваха. Но я взех, тъй като беше събиране на доверен кръг от хора и щеше да е грубо да откажа.
СЪНЯТ В СЪНЯ
Почти веднага след като взех храната, която ми дадоха, се почувствах така, сякаш се озовах в друг сън, но все още помнех първия и събитията от него.
Невероятната промяна бе липсата на каквато и да било неяснота. Всичко беше с изумително живи цветове, невероятно ярки.
Бях в една гондола в нещо като стар град с много сгради в европейски стил и архитектура от XIX в. Въпреки това бях сигурен, че не съм във Венеция, известна с гондолите. Струваше ми се по-вероятно да е Виена или Брюксел, място по-известно с това, че там се провеждат срещи на високо ниво.
Беше зашеметяващо красиво!
Цветовете бяха толкова ярки, че пресищаха сетивата ми! Бях като хипнотизиран, не можех да сваля очи от градините, покрай които минавахме. Запленен от свежестта и бистротата на това, което виждах и колко истинско беше всичко, си мислех: „Знам, че това е сън, но как ми се иска всички да можеха да видят тази красота!“
С други думи, бях в пълно съзнание, докато сънувах. Усещането, че можех да мисля рационално докато сънувам, засили многократно огромното влияние на всичко, което виждах.
Пътуването с гондолата по канала, докато наблюдавах красивите сгради, градини и цветя и това колко истински и зашеметяващо красиви бяха, грабна цялото ми внимание и напълно събуди всяка част от мозъка ми.
Всъщност спях буден. Само някой, който е имал такова преживяване „да спиш буден“, знае за какво става дума. Случвало ми се е още няколко пъти и във всеки от тях е било реално – бил съм напълно буден и всяко взето решение, всеки направен избор в подобно състояние, имат тежестта на морално решение, което бих взел, ако бях буден.
ПРИСТИГАНЕ В ХРАМА
Гондолата стигна там, където се предполагаше, че трябва да отида.
Имаше една внушителна сграда със стена, висока над 9 метра и покрита с дебел слой бръшлян. Огледах се наоколо, но докъдето стигаше погледът ми, нямаше порта. Погледнах отново и видях стълба на стената. Започнах да се изкачвам.
Когато стигнах върха, видях нещо като двор. По-навътре имаше наистина величествена сграда, но дворът привлече цялото ми внимание. Там се бяха събрали много хора, всички облечени в скъпи, елегантни дрехи. Бяха част от някакво религиозно събиране, но аз вече усещах атмосферата и чувството бе нездраво.
Забелязах, че вниманието на публиката бе насочено към мъж в червено свещеническо расо с кардиналска шапка, но не католическа. Изглеждаше по-скоро като някаква нова религия с нов церемониален ред, но взаимствала много от принадлежностите си от по-стари, вече съществуващи религиозни символи. Свещеникът държеше нещо в ръка и изпълняваше ритуал. Хората се бяха отпуснали във фотьойлите си като на коктейл и наблюдаваха ритуала. Някои тихо разговаряха. Забелязах, че много от присъстващите бяха в групи, говореха си с чаша в ръка и наблюдаваха действията на свещеника. Всичко това беше странна плетеница от небрежност, модерност, парти и религиозен ритуал в едно.
Шумът от партито, на което присъстваха няколкостотин души, също беше смесица от религиозните песнопения на свещеника, който четеше някакъв религиозен текст от една книга, бърборенето на онези наблюдатели, които си говореха (много от тях просто седяха и наблюдаваха, без да разговарят с други) и музиката, звучаща за фон, която беше нещо като успокояващ безсмислен нежен джаз като тези в моловете.
Забравих да спомена, че имаше още няколко свещеника, но с по-нисък ранг, и повечето просто наблюдаваха.
„СКАЧАЙ“!
Докато наблюдавах, в ума ми започна да се оформя силното впечатление, че трябва да се присъединя към тази група хора. Една много ясна и настойчива мисъл, почти като глас, започна да ми говори, че наистина трябва да съм част от този кръг от много важни и влиятелни хора. Мислите продължаваха да нахлуват, карайки ме да скоча. „Нищо няма да ми стане ако скоча, нищо че е много високо,“ продължавах да си мисля аз.
Тези мисли блазнеха гордостта ми – само да скочех и бързо щях да се озова в центъра на важността.
Нямаше да остана извън кръга на важните – това беше страхът, който ме подтикваше към подобна лудост.
Изведнъж си спомних, че в първия ми сън ми бяха дали нещо за ядене. Веднага разбрах, че тези изкусителни мисли са свързани с него и оттам идваше изкушението да съм между важните на всяка цена. Изведнъж знаех, че не принадлежа в този кръг.
Цялото ми същество знаеше, че нямам нищо общо с тази група и с това, което правят. Но също така осъзнах, че има част от мен, податлива на тези мисли и можех да реша да се поддам. Тази вътрешна борба продължи известно време.
Устоях достатъчно дълго и най-накрая мислите ме напуснаха.
СУМАТОХА
Изведнъж настана суматоха. Настроението се промени. Хората изглеждаха стресирани.
Усетих напрежението. Музиката спря. Видях хора, облечени като пазачи, да си проправят път към главния свещеник. Един от тях започна да шепне в ухото му. Свещеникът се обърна към присъстващите, каза нещо ядосано и изведнъж погледна право към мен и ме посочи. Знаех, че съм разкрит.
От този момент нататък ситуацията се нажежи.
Пазачите вече излизаха от двора и знаех, че идват да ме хванат. Невероятно, но против инстинкта ми да бягам, бях започнал да ровя в джобовете си и да търся бележника си или нещо, на което да пиша. Продължих да си пребърквам джобовете и най-накрая открих едно старомодно джобно тефтерче.
Чух ясен глас, който говореше с голям авторитет и ми донесе мир, така че не ме притесняваха пазачите, за които вече знаех, че ще ме преследват. Аз знаех, че това беше гласът на Бога.
Той ми каза да запиша това: „Бди над хората ми. Назидавай ги, научи ги. Не трепвай“!
Това беше. Сега трябваше да бягам.
БЯГАЙ ЗА ЖИВОТА СИ!
Последната част от съня беше само лудо бягство и бягане, за да остана жив. Борех се да сляза на улицата. Охранителите тичаха към мен. Бяха зли. Някои бяха облечени като нинджи, други – с униформи на пазачи.
Аз започнах да бягам, катерейки се по капаците на колите, паркирани край улицата.
Убийците хвърляха по мен ножове и други предмети, за да ме наранят.
Аз продължих да бягам.
Край
Автор: Георги Бакалов
Източник: http://j.mp/2kzYUNO
Превод: Глория Петрова
Редакция: Даниела Беличовска
