Общество

Една от най-емблематичните личности, за които  има много писано и още повече премълчано, който оставя трайна следа в българската история, бит и  народопсихология , е обикновеният, на пръв поглед с нищо неотличим от останалите, българин от Карлово – Васил Левски.

Повечето от нас познаваме Апостола на българската свобода, създал цяла мрежа от революционни  комитети  -  с  дни, месеци, години разчупвал робското мислене и нагласа на българина, накрая обесен за това -  от страниците на исторически трудове и съчинения.  Малко хора  обаче са попадали на неговата богата кореспонденция  с  отделни личности, комитети, и цели градове и села, която се съхранява в голямо и  красиво двутомно издание  в Народната библиотека. 

Въпреки невъзможността си да придобие по-висока степен на образованост, за което  страстно мечтаел, но нямал необходимите средства,; въпреки това писмата на Апостола (които най-ясно разкриват неговата личност)  свидетелстват за една богата култура,  неприсъщи за времето си свободомислие и родолюбие, обезоръжаваща жертвоготовност  и  гореща любов към хората. 

Левски е обичал да пише. Ето писмото му до Филип Тотьо, което, с малки изключения, е почти цялото: 

"Приятелю и брате Филипе, ние , дейците, сме си посветили живота на Отечеството. Да работим за толкова милиона народ. Трябва да се мисли зряло, за да не изгубим, и да обменяме опити, а и да се съветваме един друг, да се изслушваме и да избягваме и най-малката гордост. Да не присвояваме за себе си нищо..., всеки, каквото си заслужи, то не му се изгубва, било добро или зло. Особено  за нас, които  до смърт сме решени и след освобождението, да служим на Отечеството, не трябват ни такива глупости - Ние сме жадни да видим Отечеството ни свободно, па, ако щат ми нареди да паса и патките после. Не е ли така? По мое мнение е така, най-правилно и най-човешко е аз да не гледам на днешните ми страдания и оскъдности във всичко, нито на ежедневното ми преследване от полицията от град на град, по села и кърища, па и от самите изроди български. Нито пък казвам, че щом съм бил способен в такива страшни и мъчни времена, а сега защо да не съм аз на еди-кое си място?... Напротив, на друг, ако му сече главата повече, трябва сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друго - някое по-долно.Всичко се случва и затова трябва да бъдем внимателни...

В това, братя,трябва да ни бъде всякога умът, за да не даваме лош пример. Ние, ако бъдем такива, тогава никой не ще се възгордее за себе си, за да се раждат вражди помежду ни, от каквито е пропаднало Отечеството ни - имаме хиляди примери. Щял да съди някой си, по някакво вишегласие - право или криво - да ми вземе това, което съм заслужил. Да му е просто!! Аз съм се обещал на Отечеството си - жертва за Освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Нека съди народът, а не аз да давам глас за себе си: това е презряно, глупаво и най-просто нещо. Какво искам аз повече, като гледам Отечеството ми, че е свободно? Нали такова е предначертанието ми - за него. А не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко. Това трябва да бъде за всеки - такова предначертание и тогава работата ни ще свети. И българското ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа!!...."

Не знам какво повече би могло да се добави, може би това е пример за всеки човек, истински решен, да не живее за себе си, а да остави неизличима следа за поколенията след това!

Смятам, че във времето на ценностен кризис, в което живеем,  е крайно необходимо  да си припомним  не само  тези заветни думи на Апостола, а и казаното от  Мерсия Макдермот  за него:

 "Много е лесно един човек да бъде убит и заровен в тъмната и безмълвна земя с вързани ръце и пречупен врат. Но когато този човек е живял не за себе си, а е превърнал своя живот в дела и идеи, които са преминали в съзнанието на другите - тогава става вече доста трудно да се прецени дали той е наистина мъртъв." 

*18 февруари е денят на гибелта на Васил Левски