(резюме 23)
«Защото всяко нещо, създадено от Бога, е добро, и нищо не е за отхвърляне, ако се приема с благодарение.»
1 Тимотей 4:4
Благодарността е дълбока вътрешна нагласа на личността, проявяваща се във взаимоотношенията на човека с всичко и всички в живота му. Може да е осъзната или несъзнателна; да се изяви спонтанно вследствие на конкретна ситуация (при придобит печеливш резултат в дадена сфера в живота), и/или да е цялостна настройка – откриваща, приемаща и прилагаща Божиите благословения и принципи в живота.
Благодарността действа смиряващо, едновременно одухотворяващо и заземяващо.
Да си благодарен не означава да си постоянно позитивен, макар външно така да изглеждат благодарните хора. Чрез благодарността обаче песимизмът може да бъде трансформиран в оптимизъм – тогава, когато в даден проблемен казус открием онази малка ценност (есенция, същественост, семе), чрез която съумеем да видим цялата картина, макар и все още нереализирана. Тогава се случва чудото – да се почувстваме предварително благодарни, като добиваме сила да предприемем реализирането на един цял процес на възстановяване.
Искрената благодарност действа чрез доверие и надежда. Отваря възможности за промяна на личните ни граници, което винаги води до изцеление. С благодарност приемаме, но и с благодарност (и/ или просто външна учтивост) «затваряме вратата» на някого/нещо в живота си.
Благодарността е отношение на разума и волята ни, тя е и чувство, и емоция, които се учим да преживяваме/ практикуваме на различни нива. Така най-естествената и простичка благодарност е тази за нас самите, за деня ни, за храната ни, за близките ни и пр. Благодарността има капацитета да умножи незабележимите, но съществени ценности, като ги изяви/демонстрира и направи достъпни за много хора (Матей 15:36); прави невидимите неща видими. «И тъй, отместиха камъка. А Исус подигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Аз знаех, че Ти винаги Ме слушаш; но това казах заради народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил.» (Йоан 11:41,42)
За благодарния човек не съществуват дадености в живота му, а само «добри и съвършени дарове» (Яков 1:17). Благодарността е признаване на нашата зависимост от Бог и Неговите базови принципи, без които Животът е невъзможен. Целенасоченото връщане към тях на периодичен принцип – чрез припомняне и празнуване, съдейства за по-пълното ни свързване с Божията непроменяема реалност, със същността на всичко («Аз Съм Оня, Който Съм …», Изход 3:14).
Осъзнаването на зрелия човек, че в себе си носи всичко необходимо за цялостен живот, влива в личността благодарност за:
– всичко, което СЪМ;
– всичко, което имам;
– всичко, което привличам към себе си;
– базата, от която съм тръгнал;
– достигнати резултати;
– семената/ възможностите около и пред мен в живота ми.
Такъв човек е проумял и отговорно прилага Десетата Божия заповед, дадена ни в Изход 20:17, както и думите на апостола: «Понеже Неговата божествена сила ни е подарила всичко що е потребно за живота и за благочестието, чрез познаването на Този, Който ни е призовал чрез Своята слава и сила» (2 Петър 1:3).
Благодарността подкрепя, осигурява благодатна среда за динамично, здравословно, искрено и приемащо по детски, взаимоотношение с Бог, дори до самия край на земния Път на човека.
Боряна Коцева