Вяра и суеверия
(резюме на тема 15 от „Беседи за мислещи хора”)
„… Вярата е същността на нещата, за които се надяваме, и е била същността на нещата, които са минали, и е доказателство за нещата, които не се виждат.”
(Евреи 11:1-3, превод от Hebraic Roots Bible)
… едва ли би могло да се дефинира по-точно каква е субстанцията на вярата.
Принципът на действие на Вярата е да се опреш/ подпреш (съзнателно или подсъзнателно) на някого или нещо; да се довериш. Вярата е отпускане и предаване на по-висш и силен авторитет – родител, брат или сестра, приятел, Бог, общност, организация и др. Всеки човек вярва – упражнява някакъв вид вяра, била тя позитивна или негативна, полезна или вредяща.
Вярата, както останалите Божии феномени в реалността ни, е парадоксална – получаваме я като Божи Дар, и едновременно с това цял живот я изграждаме и възпитаваме. В момента на раждането си всеки човек приема свой «дял» вяра – дар Божи, без който животът просто не може да се живее. Научни психологически изследвания доказват, че базовата вяра, която възниква в бебето при преживяванията в първите мигове/ дни след раждането му (най-вече чрез контакта с майка си, и с близки хора), е базово определяща за целия му живот нататък, за физическото и психическото му развитие.
Впоследствие целенасоченото формиране и изграждане на вярата става чрез слушане на правилната информация, приемането и осмислянето й, комуникирането й с други единомислени хора, следването на примери и предприемането на реални действия. Вярата се тренира както всичко останало в нашия живот (напр. физическа и емоционална сила, умствена дейност, взаимоотношения и др.).
Вярата се ражда в сърцето на личността, първоначално се следва интуитивно, расте, като може да достигне дълбоко осъзнаване. Всеки един пълнолетен човек е такъв, какъвто е, благодарение (и следствие) на комплекса от различни вярвания (начини на мислене, говорене и действие), които реализира в живота си. Принципно личността на чисто мисловно ниво може да достигне сериозна духовна задълбоченост, но всъщност реално осъществените му решения са отражение на истинските му убеждения. Когато даден конкретен вид вяра в човека еволюира до знаене (в степента на ежедневно практикуване), обикновено личността се придвижва на по-високо и по-широко ниво на търсене, отново чрез вяра. Така вярата осигурява стабилните невидими стъпала, по които се «качваме», докато живеем живота си.
Вярата извървява целия Път – търси информация и помощ по даден проблем; взима решения и се насочва/ прицелва; прави най-доброто (във възможностите на конкретния човек). Вярващият човек осъзнава, че резултатите ще дойдат както поради личната му ангажираност (в частност действия), така и като съумяване да се включи в цялостния процес, който Бог извършва в живота му в настоящия момент. Всъщност вярата, бидейки самата същност на протичащите процеси, предполага познаване на същите тези процеси – винаги частично, но достатъчно, за да имаме убеждение как да взаимодействаме синергично.
Вярата е:
– причинно-следствена: винаги резултатите идват като следствие от взимане на определени решения, избори и действия, базирани на тях;
– действаща чрез прилагане на един или няколко всеобщи Божествени принципа (например, принципът на аналогията – «по образ и подобие»);
– приложима във всички области на живота;
– парадоксална – включва действия в различни измерения, често привидно отричащи се едно друго, но всъщност действащи в една цялост. Например, активната вяра е свързана както с извършване на конкретно действие, така и с търпеливо изчакване в доверие;
– има логично (често не явно) обяснение, дори когато става дума за чудеса (чудесата представляват необяснени и недоказани до настоящия момент феномени).
Как действа вярата, когато не знаем как да постъпим? Вярата е искрена, търсеща и смирена. Чрез нея се молим: «Боже, аз мисля по този начин. Обаче не знам кой е правилният избор! Нека да бъде най-доброто, което е въможно – и за мен, и за другите, за всички нас.» (виж и сравни с молитвата в Евангелие от Матей 26:39, 42)
Суеверието винаги е свързано с някаква лъжа (прикрита или явна), която цели заблуда, манипулация, контрол чрез страх и тъпота. Предизвиква действия от страх и глупост, които създават извратена, лъжовна реалност, раждаща още страхове и тъпота.
Суеверният човек нарушава почти всички от Десетте Божии Заповеди, дадени ни в Библията. Много религиозни хора всъщност са суеверни, а не – вярващи. Религията и вярата нямат общо, с изключение на някои външни прилики в поведението и използваните термини. Вътрешната есенция на търсене на истината и свободолюбивост е онази, която реално винаги отличава вярващия от суеверния човек.
Суеверието НЕ търси информация (или се задоволява с леснодостъпна и/или недостоверна такава), нито комуникация и помощ. НЕ задава въпроси, НЕ търси истината, а блокира всички подобни процеси. Най-често предпочита лъжата и «познатото зло» пред истината и «непознатото добро». По този зъл механизъм се получава циклично преповтаряне и затвърждаване на лъжата в живота на човека, а и на следващите поколения. Суеверието държи ума в робски зависимости на мистериозна предопредоленост – задръстен, непитащ, немислещ, с повтаряне на заучени формули: «Така се прави…», «Така му било писано», «Да не чуе дяволът …», «Да чукна на дърво …», «Това е атака …», и пр.
Голяма част от мисловните нагласи, блокиращи човека да търси истината и да се развива, са някакъв вид суеверие. Религиите съществуват точно поради несмислени суеверия, и хора, целенасочено опростачвани от политици и религиозни водачи – да не знаят кои са те, Кой Е Бог, как да живеят в цялост, свобода и единство с Бог и себе си, с ближните си!
Религиите и суеверията нямат нищо общо с РЕАЛНАТА ВЯРА.
А Бог Е, Който дава подробни инструкции за всичко необходимо за Живота. Неговият Син Исус казва за Святия Дух, пратен да живее във вярващите: «А когато дойде Онзи, Духът на Истината, ще ви упътва на всяка истина; защото няма да говори от себе си, но каквото чуе, това ще говори, и ще ви извести за идните неща.» (Евангелие от Йоан 16:13, превод от 1940 г.).
Вярата разширява и издига духовно личността. В резултат постепенно човек приема повече себе си и другите – такива, каквито са. Вярващият човек е широкоскроен и със здрави граници, в състояние е да оцени повече парадигми и гледни точки, да живее в баланс, да намира решения, за да поправи «счупеното». Обратното е при суеверния човек – той е с тенденция да се самоизолира и да живее в заблудителни паралелни реалности, което е нездравословно за него и околните, и за следващите поколения.
Боряна Коцева