Псалом 23 разкрива една много важна роля, която Бог има в нашия живот – ролята Му на Пастир.
Там се казва:
Господ е Пастир мой. Няма да остана в нужда. На зелени пасбища ме успокоява, при тихи води ме завежда. Освежава душата ми. Води ме през прави пътеки заради името Си. Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло. Защото Ти си с мене, Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават. Приготвяш пред мен трапеза в присъствието на неприятелите ми, помазал си с миро главата ми. Чашата ми се прелива. Наистина благост и милост ще ме следват през всичките дни на живота ми. И аз ще живея завинаги в дома Господен.
Религиозният свят е „похитил“ и деформирал голяма част от речника на Писанията. Но нещата не опират само до някаква семантика. Става дума за пълна подмяна на самата същност на Божията идея, свързана с разбирането за „пастор“ или „пастир“.
Днешната реформация в църквата (нео-реформацията) до голяма степен е свързана с възстановяване на правилното възприемане на основни библейски категории, включително идеята за това каква е същността на ролята, функцията, дара и дейността на „пастора“ в Църквата (Тялото). А това засяга самия начин, по който евентуално биват възпитавани хора в църквите.
През последните години са на мода мега-църквите, някои от които, в опита им да осигурят нещо повече за „хората“, създават структури вътре в мега-църквата, наричани понякога life groups, домашни групи, клетъчни групи т.н. Всичко това са опити за „пастируване“, смесени понякога с опити за „обучение“ на вярващите как да водят други във вярата и как да ги „ученичестват“. Проблемът идва, когато на преден план минат обученията, фразичките и системките, а на заден план остане истинският Пастир на душите и бъде заместен от човеци, които никога няма да могат да бъдат за хората това, което само Бог може да бъде. Това послание има за цел да вдъхнови всеки от вас да се обърне и да се осланя на Исус като Пастир на неговата душа, а не на „църкви“ и човеци.
Представете си една глава лук – задачата пред хора като мен, които Бог е призовал да предизвикат статуквото и напластените религиозни догми, е подобна на това да започне човек да бели лука. Трябва да премахнем напластени ненужни религиозни значения и да стигнем до сърцевината на важни библейски концепции, като например тези: какво означава да си служител, какво въобще означава служение, църква и т.н.
ГОСПОД Е ПАСТИР МОЙ, ТВОЙ, НАШ
В Псалом 23 се разкрива картината за пастируването на Господа.
Овчарчето Давид получава откровение за Овчаря, за Големия Пастир, докато си върши ежедневните дейности.
Религиозният свят ни налага идеята, че трябва да отидем „на църква“ , за да чуем нещо от Бога. Всъщност, ако познаваш Бога, Той би трябвало да ти говори където и да си. Той може да ти говори, да ти показва неща, докато си на работа, докато вършиш привидно най-рутинните дейности.
В Йоан 10 глава Исус казва: Моите овце познават гласа Ми.
Ако си роден от Него, ако имаш тази жива връзка и взаимоотношение с Исус, ти вече чуваш гласа Му, ти си воден от Бога. Святият Дух те обича и те води през различните ситуации на живота.
Давид си пасеше овцете и докато правеше това, получаваше откровение. Няма нужда да ходиш „на църква“, понеже Той е с теб – докато караш трамвай (ако има ватмани между четящите, това е за вас), или ако караш такси – докато си работиш, Бог е с теб и ти говори. Ако ходиш с Него, Той е с теб навсякъде. Той вижда сърцето ти, вижда душата ти, Той е твоят Пастир.
Позволете ми да ви говоря като българин на българи.
Като българи, ние трябва осъзнаем, че има много пречки да възприемем Господа като пастир на нашата душа. Има много причини за това.
Вижте, в своя корен, в сърцето си, в своята душа, аз съм българин. Трябва да знаеш кой си и да познаваш своя род и родина. Трябва да се чувстваш комфортно в своя род и родина. Като дойда в България, единственото нещо, което ми причинява дискомфорт, е простотията. Но аз не отъждествявам простотията с българщината.
Като мисля за това какво означава българщина, мисля за нашите възрожденци, за хора от ХIХ век – тези гладни умове, тези жадни за знание души, копнеещи да излязат от мрака. При възстановяването на наследството на нашата национална идентичност, най-важният период, свързан с оформянето на тази идентичност, е възрожденското ни наследство от ХIХ век. Нека не се заблуждаваме. Това е един прозорец от време, в който светът се събужда и нашите възрожденци излизат от мрака на средните векове, от мрака на Османската империя. Започват да ходят в Европа, да учат в европейски училища, да четат, да превеждат литература. Идва жажда за знание, настъпва просвещение, отварят се очите на хората, създадени са училища. Мисионери идват в България, идва духовност. Библията се превежда на български език.
Така че, търсейки нашата идентичност днес, до голяма степен означава да се върнем в ХIХ век, във времето, когато тези будни българи се самоосъзнават. Този период трае до идването на комунизма в България. Тези кратки няколко десетилетия са ключови за нас, понеже представляват период на национално самоосъзнаване и просвещение – нещо, от което имаме критична нужда и до ден днешен. Като мисля за българите, аз мисля за тях – за тези позитивни примери, а не за простаците, които се разхождат из Европа и плюят по тротоарите, крадат коли или стават сводници. Повече от ясно е, че имаме и негативни страни, имаме си бай-ганьовски черти, навици, манталитети и култура, но дори самият факт, че хора като Алеко Константинов осмиват тези негативни страни, са белег на висша форма на самоосъзнаване и движение в правилната посока на ниво национална идентичност и възход. За жалост, комунизмът пресича това наше национално развитие и днес сме отново на Кота нула, разделени и несигурни с какво и с кого да се идентифицираме в своето търсене на национални идеали, идентичност и копнеж за по-добро бъдеще. Продължаваме да споменаваме имената на велики българи по празниците, но не много от нас познават живота, делото им или идеите, които са ги направили велики в нашата история.
Затова сега ви говоря тук не само като проповедник, но и като българин на българи.
И ето какво искам да чуете: като българи, за нас е било и ще е трудно да възприемем Исус като Пастир на нашата душа, т.е. като Този, който се грижи лично за всеки от нас.
Защо, ще каже някой, да е трудно това за нас?
Ето защо: понеже, за да бъде Господ пастир на душата на някого, означава този някой да се отвори и да се довери на Господа на много лично, душевно, интелектуално, морално и духовно ниво. А това за нас като българи е явно много трудно нещо. Ние все подозираме, че някой иска да ни „прецака“. Може би, мислим си, дори Господ иска да ни вкара в някаква „схема“? Такива са страховете, които държат хиляди души в мнителност и недоверие. В резултат на това те никога не преживяват реалността на Бога.
ТРАВМИРАНИ ДУШИ
Бог иска да намери отворени сърца у българите, но това май е най-голямата битка. Виждате ли, като се отворят сърцата, тогава се отварят и духовните очи. Святият Дух не може да отвори духовните ни очи, ако сърцата са затворени.
Защо има толкова хора, които възприемат Бога, Исус, Святия Дух, Църквата, християнството по един „религиозен“ начин, а не като нещо близо, като Някого, пред когото можеш да си отвориш сърцето, да Му се довериш и да преживееш духовна близост с Него?
Поради многото травми, според мен.
Първо и преди всичко на лично ниво. Врагът (сатана) ни наранява отново и отново – дори чрез близки взаимоотношения: чрез приятели, чрез семейството. И тогава сърцата ни се затварят. А когато се затворят сърцата, няма откровение, понеже Святият Дух може да ни покаже духовни неща само тогава, когато се отварят очите на нашето сърце.
В Ефесяни 1 ап. Павел се моли Святият Дух да отвори очите на сърцата ни. Ние виждаме със сърцето си. Там е най-голямата битка – дали ще отворим сърцата си, дали да стигнем до това място на доверие към Него. По този начин е дошла и вярата в нас първоначално – отворили сме сърцата си.
Не можем да преживеем Неговата сила и Присъствие, не можем да прогледнем в Божието Слово, ако сърцата ни са затворени. А сърцето се затваря, когато е наранено. Врагът ни наранява чрез демони, които идват от хора, когато ни казват груба дума, освобождават презрение, наскърбяват ни. Нормалният, естествен отклик към болката е дистанцията, затварянето, избягването, враждебността и предпазливостта. Човек, който е травмиран, се затваря. Това е така индивидуално за всеки от нас, но и на национално ниво – на ниво национално самсъзнание.
Има обаче травми и на ниво национална култура. Ние сме травмиран народ, все още се възстановяваме от 45 години на диктатура и терор. Това е нанасяне на жестока травма на национално ниво, в добавка на факта, че сме били разделени и настроени едни против други от комунистите. Нашият народ продължава да носи белезите на травмата.
Вижте, когато се изправя пред вас да говоря Словото, Святият Дух ми показва вашите души. И вече за близо 30 години аз виждам травмите. Виждам как са засегнали толкова много хора. Виждам как хора се въртят като в омагьосан кръг, как никога не преживяват пробиви в живота с Бога. Как всичко се свежда до религиозни навици и практики, но реалността на нещата, силата на Бога, сякаш се изплъзват между пръстите на толкова много хора. И те се чувстват като излъгани. Защо? Понеже Бог не е реален ли? Или понеже не е верен? Оставям на вас да си зададете тези въпроси.
ПАСТИРУВАНЕ ИЛИ ПРОСТО ПРОПОВЯДВАНЕ
Но нека поговорим за виждането в душите. Това нормално ли е? Така ли трябва да бъде? Може ли наистина Бог да показва състоянието на душите ви на този, когото Той е пратил да ви служи и да ви даде Неговото Слово?
Не само може, но в това се заключава всъщност голяма част от дарбата и благодатта, която Бог дава на някого, призван да бъде „овърсайт“, или иначе казано „епископ“.
Апостол Павел, като старши апостол, говореше на младши апостола Тимотей: „Ако някой иска да бъде епископ…“ (1Тим. 3 глава)
Думата епископ означава овърсайт, някой, който гледа отгоре. Българската дума е „надзирател“, но звучи ужасно и аз отказвам да я ползвам. Епископ пък е термин, обременен от религията, от институционалното, от „еклесиалното“, както биха го нарекли „специалистите“.
Да си епископ значи да си поставен в позиция да гледаш отгоре, да наглеждаш. Апостол Павел дава на съвети на Тимотей как да издигне хора в църквата в Ефес, които да се грижат за вярващите, да наглеждат, да „пастируват“. Но за тези хора никога не е било предвидено да се превръщат в днешните „пастори“, които се възприемат като изпълнителни директори на корпорации. Кой идиот успя да убеди иначе добри хора да се вживяват в такива роли? До кога?
В Ранната църква служенето се извършваше основно от апостоли, пророци и учители. „Пасторите“ и „благовестителите“ бяха измежду хората. Това, в което е било превърното християнството по-късно, е свързано с превръщането на Тялото Христово от духовна общност в религиозна институция. А тази институция има нужда от своите „шефове“, които да командват – я като „регионални“ архи-някакви си, я като клон на тази или онази добре финансирана организация…
Исус няма нищо общо с това, което хората са направили от „църквата“. Той дава „дарби“ – хора, които Той избира и поставя в такава позиция на овърсайт, от която Той може да покаже неща в душите на Божите хора. (Апропо, на някои не им е дадено, но те си го вземат така или иначе. А това води до много проблеми, които не са предмет на настоящото поучение).
Вече 27 години преживявам това как Святият Дух ми позволява да погледна в душите на хората, на които служа. Това е свята и изключително задължаваща отговорност. За много проповедници това да проповядват се свежда в до факта просто да „препредават“ някакви поучения от Библията.
За някого, който е призван да се грижи за хората на Бога, нещата са много по-ангажиращи.
ПАСТИРУВАНЕТО Е ПРИЗИВ
Ето колко сериозно стоят нещата. Нека да видим пример от Словото.
След възкресението, Исус прекара 40 дни на земята като продължаваше да говори на своите апостоли за Божието Царство. Една от тези срещи е описана от евангелиста Йоан. Исус се приближава до Своите апостоли и ги изпитва. Той ги приготвяше за това, което им предстои. И не им спести дискомфортните директни въпроси.
Например, Петър имаше предистория на много импулсивен – готов пръв да отговори, готов да излезе от лодката. Но също така и прекаляващ с фамилиарност към Исус (поради което беше смъмрен публично по възможно най-строг начин – Мат. 16:23). Не само това, но се отрече от Исус в решителен момент.
И ето сега Господ Исус се явява след Възкресението и докато си седи до 11-те, разговаря с тях. Изведнъж поглежда Петър директно в очите и го пита: „Обичаш ли ме?“ (Йоан 21:15-17)
Петър отговори: Господи, аз те обичам, знаеш го. Исус го попита втори път. Нека се замислим – как би се почувствал, ако беше на мястото на Петър – да си живял с Исус 3 години, да си бил близо до Него, ползвал си се с пълното Му доверие, но си предал своя Господ, отрекъл си се от Него, а сега Той те пита: Обичаш ли Ме?
Как би се почувствал? Не можеш просто да кажеш: Да бе, да, хайде сега, няма нужда от толкова драма!
Не, това е сериозен въпрос. Господ гледаше в душата на Петър, Бог, като ни говори, гледа в душите ни. Мъж или жена на Бога виждат в душата. Ако не гледат така на хората, как гледат? На „лице“? За съжаление има много „служители“, които възприемат хората „по лице“. Гравитират все към изглеждащите някак „по-успешни“. Или „влиятелни“. Исус смъмри фарисеите, понеже обичаха първите места по време на събиранията в синагогите.
Да си служител на Бога – пастор, епископ, овърсайт, означава, че Бог ти възлага задачата да се грижиш за Неговите овце. А това означава да се грижиш за състоянието на техните души, а не да гледаш на лице; да виждаш вътрешния човек, а не да въртиш някакви политики, ходове и схеми. Да стоят надалеч от мен „схематиците“, наричащи се „пастори“! След близо 30 години, вече ми е останало много малко търпение за мазни, пресметливи „пастори“, които ти говорят едно, а мислят съвсем друго. Църковният свят е направо като Джурасик Парк – не знаеш какъв динозавър ще изскочи да те нападне зад привидно красивите палмички на Божия „дом“, в който си говорим все едни такива сладки работи за любов това и любов онова.
Имах тия дни дълъг разговор с една от моите дъщери, понеже с нея служим тук на различни хора и организираме различни дейности. И тя вижда от първа ръка, вече като голямо момиче, че „служение“ означава да се отдадеш на хората, иначе няма как. И ми казва: Татко, имаш такова сърце за хората, но сякаш има хора, които или не го виждат, или просто го отхвърлят. Едно нещо само те моля: гледай максимално да не даваш себе си на такива, които не го заслужават.
Не мога да ви опиша какво е усещането собствените ми деца да искат да ме предпазят. Не понеже не знаят, че съм силен. Но понеже не искат да си хабя времето. Понеже ме оценяват и именно понеже ме познават. Познават и грешките ми, дори по-добре от повечето хора. Но отвъд това познават сърцето, което имам за Бога и за хората.
Най-доброто, обаче, което мога да им кажа, а ще кажа и на вас е, че никога не знаеш кой „заслужава“ любовта ти. Не може да даваш себе си с „калкулации“, това не е любов. Бог така не се даде за мен. Трябва да можем да приемем, че даваме себе си 100% и някои ще го приемат, някои не.
ОТВОРЕНИ СЪРЦА И ОТКЛИКВАЩИ ДУШИ
Отварянето на сърцата осигурява връзката с Исус като наш Пастир.
Как знаем, че някой е отворил сърцето си за Бога? Има откликване на Добрата Вест, на Святия Дух, на Словото, на ближния.
Истината е, че за да се получат нещата на Бога в този свят, трябва да има отклик и от другата страна – когато даваш любов, човек трябва да я приеме. Дори когато създаваш семейство или приятелство, това е двустраннен процес. Имаме понякога толкова извратено разбиране за Божията любов. Бог ни обича безусловно. Да, но Бог не може дори да излее любовта Си, ако няма откликване от твоя страна. Хора ще завършат в ада, не понеже Той не ги обича, а защото не са откликнали, затворили са се за Неговата любов. Всеки от нас има огромната отговорност какво прави с това, което Бог върши в живота му. Ако Той хлопа на вратата ти, ще отвориш ли? Много от нас сме наранени и сме се затворили, слушаме Словото на Бога само на ниво ум.
Още от началото на моето служение осъзнах, че като се изправя да проповядвам, в духа виждам душите на хората.
Вижте, за мен да „пастирувам“ означава да Му кажа: Обичам Те! Искам да ви дам това, да ви го кажа, понеже много от вас сте призвани да обичате хората на Бога. И затова искам да ви върна на това място, където аз го преживях и да го дам и на вас.
През лятото на 1990г. толкова бях запален от Словото Му – от това, че Той не е ням, не е идол, че мога да говоря Словото на Бога, да предам посланието, да бъда „пощальона“. След известно време това се износи, вълнението си тръгна. Започнах да виждам в душите на хората – болката, раните, а аз не бях готов да бъда пастор. Изведнъж, докато предавах Словото, започнах да виждам в душите и сърцата на хората, започнах да виждам овцете на Бога, агънцата Му.
Започнах да виждам вас през очите и сърцето на Бога. Това е животопроменящо и разоръжаващо. Чувствах се като арестуван, не знаех какво да направя, това беше твърде голяма задача за мен, понеже виждах раната, сърцето, виждах душите на всеки един от вас, жадни за истината, за Него и протягащи се към мен, очакващи от мен… Но аз мога само донякъде, затова тичайте към Него!
За 27 години това не се е променило, все още виждам душите, сърцата, нуждите – нуждата от любов, от приемане, от насърчение, от утеха. И съм тук, за да ви кажа: Господ е Пастир твой! Аз мога само частично да бъда проявление на това, на Неговата любов и грижа, само донякъде. Никой човек не може да бъде пастир на твоята душа, когато Бог иска да бъде твоят Пастир.
Святият Дух ми каза тогава: Ако говориш на умовете на хората, ще получиш обратно умове, умствени отговори. Ако говориш от сърцето си, ще получиш сърцата на хората, ще имаш тая сърдечна връзка.
Зная как да предизвикам идеи в човешките умове, умствени конструкции, които спират и блокират човека, но Святият Дух иска нещо повече – сърцето. И там е най-голямата битка –за сърцата.
Не зная точно как работи това, не зная защо на някои хора им взема толкова дълго време, за да стигнат до едно простичко отваряне на сърцето си към Бога. Като отвориш сърцето си към Бога, ти го отваряш и към хората. Това не значи, че трябва да си наивен, любовта ни трябва да е проницателна. В книгата „Проблемът на болката“ К.С. Луис казва, че сърцето е такова – като даваш, като се отвориш да обичаш, със сигурност ще бъдеш наранен. Но ако затвориш сърцето си, то ще изсъхне и ще умре. Любовта е риск. От една страна трябва да знаем как да даваме себе си без пресметливост, безусловно, да бъдем себе си, но от друга страна любовта ни трябва да е проницателна.
ДА БЪДЕШ СЕБЕ СИ
Да можеш да бъдеш „себе си“ също е свързано с това да живееш според сърцето си, да си реален.
Хора, които не живеят според сърцата си, които функционират иззад добре отработени емоционални и умствени барикади и гардове, не трябва да се захващат с това да водят хора. Това също е следствие от травми в душата и вече толкова години съм свидетел на пораженията, до които тези травми са довели в живота на много хора. Техните маниери, емоционални възприятия и способност да бъдат отворени, топли и истински, са понякога изключително закърнели. Такива хора е трудно да бъдат „пастирувни“, а е жива трагедия, когато някой такъв вземе, че даже стане „пастор“. За съжаление, това се случва.
Да „бъдеш себе си“ е тясно свързано с това да се довериш на Бога и да не се съобразяваш толкова с това какво мислят другите за теб. А това е важно, дори в семейството, където много често има фамилиарност. Фамилиарност е, когато човек не приема теб, а някаква идея за теб, вижда те през собствените си интерпретации, както той си мисли, че те познава. А респектът означава да приемеш човека така, както Бог го вижда – с неговите грешки и несъвършенства, такъв, какъвто е.
Когато се свържеш със сърцевината на някого, тогава се получава семейство. Тогава няма фамилиарност, а респект. А това не е никак малко нещо. Голямо нещо е някой да те види така, както Господ те вижда и да се получи взаимно приемане. Може човек да мине през много опити и провали, докато стигне до малкото взаимоотношения в своя живот, в които ще се чувства комфортно да бъде себе си и да бъде приет такъв, какъвто е. Това не е малко нещо. Едно семейство е щастливо, когато членовете му се приемат един друг такива, каквито са. Истинско чудо е, когато се оформи такъв климат на топлина и приемане в едно семейство.
*На базата на проповед, говорена в Християнски Център Прелом на 28 май 2017 г.