(резюме на теми 6/7 от поредицата „Беседи за мислещи хора”)
Изповедта обикновено се свързва с религиозен акт на покаяние от смятани за личността грешни дела. На практика обаче всяко едно сърдечно, дълбоко, искрено споделяне на истина (било в негативен или позитивен аспект) в самата си същност е ИЗПОВЕД.
Изповедта може конкретно да се отнася за нашето минало или настояще, или да засяга съкровените ни желания за бъдещето. Тя винаги кореспондира с директните убеждения на личността за възстановяване на ИСТИНАТА в живота.
Изповедта е акт на свободната воля на личността, без външен натиск. Тя се подбужда от интуитивното действие на съвестта вътре в човека, но е въпрос на избор и лично решение.
Чрез акта на изповядване човек заявява готовността си за поемане на лична отговорност и за евентуална следваща промяна в мисъл, слово и действие. Изповедта обаче не непременно означава, че човекът се е променил, а само че е заявил готовност за това. Реалната промяна се осъществява вследствие на изповед, съчетана със съответстващи целенасочени действия за преобръщане на ситуации, навици, взаимоотношения.
Актът на Изповедта съответства на един от базовите принципи на Изцеление, дадени ни от Исус Христос, а именно: Изцелението протича винаги отвътре навън. В този смисъл изповядването на реалното състояние на сърцето освобождава душата и тялото от досегашни товари, като по този начин протича цялостен изцелителен процес, който се затвърждава с действия в правилната насока. (Псалм 32)
Пред кого се изповядваме? – Най-общо „изповедникът” ни може да бъде всеки човек, комуто имаме доверие, независимо дали той ни е близък или далечен познат (1 Йоан 1:7-10). Може да е приятел, роднина, духовен консултант или терапевт, при когото сме отишли за помощ. Писанието, заедно с вътрешната ни интуиция, ни уверяват в безпрекословното действие на нашата искреност по време на изповед в насока към емоционално отпускане, по-ясно осъзнаване на реалността, промяна на гледната точка, вземане на нови решения за промяна на действията ни.
Трябва да се знае, че при здравите деца изповедта е неосъзнато протичащ процес, който с времето и съзряването на личността се трансформира постепенно в осъзнат такъв. Добре е любящите родители/наставници да толерират и възпитават в децата си практиката на изповядване в здравословните за личността граници, без насилие.
Катализатор и детонатор за изповедта е Съвестта (напр. 2 Царе 24:10).
Съвестта е вид интуитивна мисъл, действаща в рамките на предварително зададени граници за личността. Здравата съвест действа на базата на Законите на Живота, изразени в 10-те Божии заповеди и в заповедите на Христос за любовта към Бога, към себе си и към ближния човек. Нездравата такава или е тотално закърняла, или действа върху предварително зададени болестни системи на възприятие, предизвиквайки вина.
Според Новия Завет Святият Дух (една от Личностите в Троицата, Духът на Истината) „обвинява света за грях, за правда и съдба” (Йоан 16:8). Функция, присъща на действащата във всеки човек съвест. Според създателя на логотерапията д-р Виктор Франкл: „В действителност съвестта се простира до несъзнаваните дълбини и произхожда от несъзнавана основа; тя се изразява именно в онези значими, автентични … решения, които се случват изцяло без размисъл, а оттам и несъзнавано. … В този смисъл съвестта е ирационална.”. Тя интуитивно разкрива на личността „онова, което трябва да е” на фона на осъществената реалност.
Макар съвестта да е надчовешки феномен, поради действието й вътре в нас имаме възможност да я развиваме целенасочено. Слушането и съобразяването с Божия глас в нас (вътрешният ни глас, интуицията ни) постепенно води до оздравяване на травмирана в миналото съвест.
автор: Боряна Коцева