Отговорност и вина

(резюме от тема 8 на „Беседи за мислещи хора”)

Отговорността е съзнателното поемане на задължение от страна на личността спрямо даден екзистенциален/личностен проблем или ситуация. Поемането на отговорност е функция, присъща единствено за индивидуалната човешка личност. Само отделни хора, поели личната си отговорност, могат заедно да са съгласни в поемане на общностна/обществена отговорност. Не съществува колективна отговорност без предварително поемане на лична такава от всеки един човек, участващ в определен процес. Изборът е личен, макар много често да засяга множество хора около нас (децата ни, семейството, по-широк родов кръг от минали и бъдещи поколения, общество и др.).

Способността на човека да поеме отговорност е онази отличаваща го от другите живи същества особеност, с която той отвръща на Живота, намирайки личен смисъл и удовлетвореност.

Отговорността абсолютно винаги корелира с Истината; касае грижата за себе си (здраве, личностно развитие, взаимоотношения, хоби и т.н.), свободата и границите на личността – както за нас, така и за другия човек. Поемането на отговорност минава най-общо през процес, включващ етапите: (1) запознаване с истината/фактите; (2) време за размисъл/осмисляне; (3) вземане на решение; (4) действия по взетото решение.

Постепенното и смислено поемане на отговорности характеризира процеса на възрастяване – както физически, така и психоемоционално и духовно.

Продължителното непоемане на отговорност по даден екзистенциален проблем влошава качеството на живот, води до повече страдание. В случаите, когато реално не се поема отговорност, започва вменяване на вина – осъждане на другите и/или себе си.

Изпитването на вина за кратко време може да бъде полезно, с цел подтикване към осъзнаване на грешки и проблеми. Но процесът на осъзнаване е по-скоро функция на съвестта, която интуитивно ни насочва към връщане към баланса на истината.

Вината може да е предизвикана от поемане на свръхотговорности (свръхтовари), или от завист (в противовес на 10-тата Божия заповед).

Вината винаги е свързана с полуистини – нездравословна смесица от лъжа и истина, резултатът от които е манипулиране и проникване през границите на личността. Доказано е, че дългосрочното чувство за вина, дълбаещо в човешката душа, може да бъде прекурсор за сериозни заболявания.

С изявяването на истината в живота на изпитващия вина човек той може постепенно да започне да поема отговорност в развитието си, като част от цялостното оздравяване на личността.

Въпроси за размисъл, разисквани по време на беседата:

1) Според Вас необходимо ли е човек, който е бивш агент на ДС, да поеме отговорност за миналото си? Ако да, как точно?

2) Приемливо ли е за Вас един бивш агент на ДС (отговорен за страданията на доста хора в миналото) да бъде Ваш водач/лидер/сътрудник по принцип в живота, и/или за някаква конкретна кауза?

3) Според Вас как българското общество реагира днес на този проблем? А как би трябвало да реагира в контекста на поемане на отговорност?

 

Боряна Коцева