(резюме на тема 3 от поредицата „Беседи за мислещи хора”)
Човечност (или „човещина” в положителния, не в бай-Ганьовски смисъл) свързваме с добронамереност и емпатия, основани на духовния закон „Обичай ближния си както себе си.”.
Възможно ли е човек да е почти 100 % добър? – Добрината като абсолютен стандарт принадлежи само на Бог (Лука 18:19). Ако в мислите си можем да си представим всичко най-добро у човека, то това е образът на Бог – по същия начин, по който човекът е „образ и подобие” Божии. Бог, живеещ вътре в нас, и едновременно с това „в Когото живеем и съществуваме” – Него можем да докоснем и да бъдем Едно с Него (да сме истински Човеци), свързвайки се с центъра си (Изход 20:2,3: „Аз Съм Йехова, Твоят Бог … Да нямаш други богове, освен Мене.”)
Какви взаимоотношения има човекът, чийто живот е така центриран?:
- Любов и грижа в семейството – създаване и култивиране на пребъдваща атмосфера на истина и любов, от която всички хора в семейството се напояват, като такава атмосфера привлича външните с топлината си;
- приятелства – Приятелството е Висша Ценност (Притчи 18:24, Йоан 15:13)
- разрешаване на конфликти по принципен начин (Матей 18:15)
Най-голямото предизвикателство за човек, намерил Центъра си, е да остане Центриран, т.е. да остане Човек. Това е ежедневна борба.
Парадоксална реалност – от една страна да останем в „простотата, която дължим на Христос” (2 Кор. 11:13), от друга страна – „да пораснем по всичко в Неговата пълнота” (Ефес. 4:13).
Външната „прилика” с човешкия род не ни прави човеци. Търсим вътрешно подобие и външни признаци („По плодовете им ще ги познаете …”). Например Квазимодо е грозен физически („Парижката Света Богородица”, Оноре дьо Балзак), но вътрешната му същност е човечна, за разлика от тази на много красиви/ прилични наглед хора.
Всички сме от биологичния вид Homo Sapiens, но само някои са човеци.
Нямаме никакъв шанс да сме реални човеци, ако целенасочено не се СМИРЯВАМЕ (Псалм 131, Яков 4:6,10). Смирението е динамичен процес на ежедневно свързване с Бог, разбиране и взаимодействие с божествените принципи на живот във всяко измерение на Живота. Този процес е едновременно инстинктивен (особено при децата) и целенасочен, като продължава до отиването ни от тази земя.
Исус Христос е Човешкият и Божият Син в Едно. Но повечето от нас сме на мнение, че не можем „да се мерим” с Него (макар да е необходима идентификация с Христос и Словото Му за реални промени в живота ни). Затова един добър пример за максимално реално смирение е апостол Павел: „Сразпях се с Христа и сега вече не аз живея, а Христос живее в мен.” (Галятани 2:20). Апостол Павел се смирява пред откритата му свише истина и излятата Любов в живота му. Тези истина и любов, понеже са реални и същевременно най-близки до осъзнатата и подсъзнателната реалности, осветяват Пътя на апостола през целия му живот и навсякъде, където пътува. Чрез посланията му тази светлина стига до нас, до всички.
„Освети ги чрез истината, Твоето Слово е истината.” (Йоан 17: 17)
Смирението и съгласието с Истината ни прави Човеци – любящи Човеци, които живеят Центрирано и в своите си граници.
„Що е човек, та да го помниш,
или човешки син, та да го посещаваш?
Ти Си го направил само малко по-долен от ангелите,
със слава и чест Си го увенчал,
и поставил Си го над делата на ръцете Си;
Всичко Си подчинил под нозете му.” (Евреи 2:6-8)
Въпроси за размисъл и обратна връзка:
– Как успявате да съчетаете в мисленето си идеята за божествеността на човека, от една страна, и от друга – грешната ни природа?
– Какво означава за Вас един човек да бъде добър? А да бъде човечен?
Боряна Коцева